Теория на системите

Теория на системите или Обща теория на системите (от англ. General Systems Theory, Systems Theory, OTC) — интердисциплинарно направление на научното знание, посветено на разкриването на универсалните принципи на функциониране и развитие на системи от различно естество: технически, биологични, социални, икономически и други.

Теория на системите и системен анализ

Теорията на системите и системният анализ представляват съвкупност от понятия, методи и технологии, предназначени за описание, моделиране и управление на системи от различно естество, както и за решаване на интердисциплинарни проблеми. Те служат като интегративен подход в условията на стремителното усложняване и фрагментиране на научното знание. Обект на изследване са както емпирични, така и абстрактни обекти, притежаващи системни свойства.

История и произход

Терминът „теория на системите" е въведен през 30-те години на XX век от Лудвиг фон Берталанфи, австрийски биолог, който се стремял да преодолее разединеността на научните дисциплини. През 40-те–60-те години той разработва концепцията за отворена система — система, която обменя вещество, енергия или информация с външната среда. Тази идея се превръща в централна за Общата теория на системите и я отличава от господствалите дотогава механистични представи.

През 1954 година е създадено Дружество за изследвания по обща теория на системите (Society for General Systems Research), обединило учени от различни области. В СССР разпространението на Общата теория на системите е подпомогнато от Е.Л. Напелбаум, В.Н. Садовски, Е.Г. Юдин, С.П. Никаноров и други, инициирали преводи на ключови трудове и провеждане на научни симпозиуми.

Основни положения

Общата теория на системите се опира на редица универсални принципи:

• Системност — цялостност на обекта и наличие на структурни връзки между неговите елементи;
• Йерархичност — вложеност на подсистемите и включеност в надсистеми;
• Емерджентност — възникване на нови свойства, непритежавани от отделните части;
• Хомеостаза — способност за саморегулация и устойчивост спрямо външни въздействия;
• Обратна връзка — наличие на регулиращи механизми на взаимодействие между елементите;
• Изоморфизъм — наличие на аналогични структурни и функционални закономерности в системи от различно естество.

Типология на системите

Класификацията на системите се извършва по различни основания:

• По природа: физически, биологични, социални, технически;
• По степен на организираност: организирани и неорганизирани;
• По взаимодействие с външната среда: отворени и затворени;
• По характер на измененията: статични и динамични.

Методология и инструменти

Методите на общата теория на системите включват:

• Формално и графично моделиране (математическо, симулационно, компютърно);
• Системен анализ и синтез;
• Диагностика и прогнозиране на поведението на системи;
• Разработване на архитектури на системи;
• Методи за управление на сложни и слабо структурирани системи.

Приложение

Общата теория на системите се използва в различни области:

• Инженерно проектиране и управление на сложни технически обекти;
• Управление на организации и процеси (мениджмънт);
• Екологични системи и устойчиво развитие;
• Социални и политически изследвания;
• Информатика, софтуерно инженерство и киберфизически системи.

Езици и формализация

Общата теория на системите борави с различни езици за описание на системи:

• Формални (логика, теория на множествата, алгебри);
• Графични (структурни схеми, диаграми);
• Езици за моделиране (UML, системна динамика).

Връзка с други дисциплини

Общата теория на системите е тясно свързана с кибернетиката, теорията на информацията, теорията на управлението, синергетиката, теорията на сложността, изследването на операциите, а също и с философията на науката. Тя стои в основата на системното мислене, инженерния и управленски подход.

Критика и ограничения

Критиците посочват абстрактността и трудностите с емпиричната верификация на Общата теория на системите. Недостатъчната операционализация на много понятия изисква адаптиране на теоретичните положения към условията на конкретните науки и практики. Развитието на приложни направления и интердисциплинарни методики смекчава тези ограничения.

Литература:

• Садовски В.Н. Основания на общата теория на системите. Логико-методологически анализ. М., 1974;
• Уемов А.И. Системният подход и общата теория на системите. М., 1978;
• Блауберг И.В. Проблемът за цялостността и системният подход. М., 1997;
• Юдин Е.Г. Методология на науката. Системност. Дейност. М., 1997;
• Системни изследвания. Методологически проблеми. Годишник. М.: Наука;
• Churchman С.W. The Systems Approach. Ν. Υ., 1968;
• Trends in General Systems Theory / Ed. G. Klir. N. Y., 1972;
• General Systems Theory. Yearbook, vol. 1–30. N. Y., 1956–85;
• Critical Systems Thinking. Directed Readings / Ed. R.L. Flood, M.C. Jackson. N. Y., 1991;